На театъра на Лилия Абаджиева отдавна вече ходиш, за да се съизмериш с големите драматургични текстове, с екзистенциалните въпросителни, с моралните колоси добро и зло, със собствената си непоносимост към обтягането на душата.
Набедената за ужасното дете на българския театър Лилия Абаджиева прави все по-зрели и все по-мъдри спектакли. Тя е от адекватните млади режисьори в България, които не виреят дълго във собствените си канони и са способни да се самоотрекат до крайност във името на театралния си екстаз.
Новото и режисьорско занимание е моноспектакъл с един от най-интелигентните български актьори Ицхак Финци. След дълго отсъствие в чужбина той се завърна достолепно на българска сцена с Дпстоевски “Записки от подземието”, Малък градски театър “Зад канала”.
Достоевски пише “Записки от подземието” през 1864 година, след като е написал “Унижените и оскърбените”…. Но преди фундаменталните му текстове “Бесове”, “Пресъпление и наказание”, “Братя Карамазови” критиката счита “Записки от подземието” за идеологема на Достовески и руската класика.
Оскъден на средства и разточителен откъм цели спектакъл. Спектакъл на злото във най-страшното му измерение човешкото. И ако Стефан Цвайг твърди, че Достоевски обича най-много героите си, когато най-много страдат, то същото може да се кажес пълна сила за тандема Абаджиева-Финци. Хладното разнищване на най-тъмната човешка природа, двата все пак оставят все пак лъч надежда. На сцената той добива невинния детски облик на малката Калина Станчева. И почти като оправдание звучат накрая думите на героя на Ицко Финци :
“АКо изобщо си струва да живее човек, то трябва да е в кристален дворец.”