ДИСЦИПЛИНИ

Патрон

Любен Георгиев Гройс e роден на 01.03.1943 г. в Русе, умира на 04.02.1982 г. в София.

Завършва режисура при проф. Г. Костов във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1960). Дебютира с постановката на „Сто часа” – Л. Митрофанов в РДТ – Смолян (1960).

Работи в РДТ – Смолян (1960 – 1963), ДТ –Варна (1963 – 1967), Централен куклен театър (1967 – 1971), ДТ – Пловдив (1971 – 1979), НДТ „Сълза и смях” (1979 – 1982).

Гастролира като режисьор в страната и в чужбина. Член на Шекспировото общество.

Постановки: „Буря”, „Дванайсета нощ”, „Ромео и Жулиета”, „Двамата веронци”, „Много шум за нищо”, „Зимна приказка”, „Веселите уиндзорки”, „Венецианският търговец”, „Напразните усилия на любовта”, „Комедия от грешки”, „Отело” – У. Шекспир, „Мнимият болен”, „Мизантроп”, „Учени жени”, „Тартюф” – Ж. Б. Молиер, „Медея” – Еврипид, „Вампир”, „Свекърва” – А. Страшимиров, „Нора” – Х. Ибсен, „Албена” – Й. Йовков, „Всяка есенна вечер” – Ив. Пейчев, „Босилек за Драгинко”, „Музика от Шатровец” – К. Илиев, „Упражнение за трима” – Х. Крендлесбергер, „Врабчето” – Л. Гройс, „Двама на люлката” – У. Гибсън, „Ти, който си в мен” – Б. Жечкова, „Старецът и капката” – К. Странджев, „Лодка в гората” – Н. Хайтов, „Дамите в четвъртък” – Л. Белон и др.

Гастроли в Полша: („Комедия от грешки” – У. Шекспир), в Батуми, Тбилиси („Веселите уиндзорки” – У. Шекспир), в Москва, Ленинград („Нора” – Х. Ибсен), в Бургтеатър, Виена („Пенсиониране” – Х. Крендлесбергер), в Крайова, Букурещ („Ромео и Жулиета” – У. Шекспир), в Гера („Комедия от грешки” – У. Шекспир), Берлин и Лайпциг („Много шум за нищо” – У. Шекспир) и др.
Участва в Единбургския театрален фестивал, Великобритания („Мизантроп” – Ж. Б. Молиер, куклена адаптация, 1969).
Пиеси: „Страница от живота”, „Врабчето”, „Майка Парашкева” – по Д. Габе.

Автор на текстове за театър.
Има участия в Телевизионен театър.
Носител на национални награди.
Творческата справка е взета от „Енциклопедия на българския театър”, Книгоиздателска къща Труд 2008 г.

„Все повече се убеждавам, че Гройс е живял повече в света на театъра отколкото в реалния соцреализъм, бил е творец с две биографии. Задълбочен и посветен на сериозна творческа работа – поставя, пише, превежда, той стоически понася непрекъснатото местене от град в град, от театър в театър. Едната му биография е изтъкана от несправедливости-пречки да следва, пречки да се изяви творчески в сериозни театри, да има свой театър, своя трупа. Всичко това Гройс акумулира в познание за обграждащия го пейзаж на примитивизма и уравниловката, всичко това го прави преди всичко обществено неинфантилен. Като всяка сериозна личност Гройс изгражда сам своята истинска творческа биография, която в най-чист вид е заключена в неговия архив, в неговото непреходно наследство.

Тезата му за вечно живия театър, който осмисля днешните проблеми чрез непреходното изкуство, е пресечната точка на двете му биографии. А многостранната му надареност – поет, драматург, изследовател, критик и най-вече режисьор, е в синхрон със синтетизма на театъра. Явно пред нас е един голям Артист, който със силата на таланта си ни дава пример как се е реализирал въпреки всичко. Разбира се като плаща най-високата цена. Умира преди да навърши 50 години.

Днес Гройс е по-съвременен, по-интересен, по-жив от много, които го надживяха. В театъра ни той е дан мерна единица за изкуство, за ценности, за непреходност. И съм убедена, че това е шанс за всички нас.”

Из главата „Трите парадокса в наследството на Гройс”, Мирослава Кортенска, от „Вечно живият театър” том 1, Любен Гройс, с. 9-10, Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2002.

БЯХ ПОМОЛЕН ДА РАЗКАЖА НЕЩО ЗА СЕБЕ СИ, ЗА ПРОФЕСИЯТА НА РЕЖИСЬОРА

Първо исках да отклоня тази молба, защото скромността изисква човек да не говори много за себе си, да не се хвали с това, което знае и умее. После реших, че въпросите са интересни, защото мога да споделя какво не зная и не умея. Нали това, което не знаем и не умеем, съставя нашите проблеми, недоволства, определя стремежа ни, т.е. обхваща по-голямата част от всекидневието ни. Нашата същност е извън нас, в онова, което искаме да бъдем.
И така, аз не мога и не умея да устоявам докрай на обещанията си, да се противопоставям докрай на неправдата, да преодолявам докрай егоизма си. Завиждам и съм щастлив. С ласкателство избягвам докрай грубостта, сам често съм груб и невнимателен. И това е само част от моята абсолютна, непостигната (или непостижима) същност. Какво значение има тогава всичко, което зная и умея? Сравнено с изредените недостатъци, то изглежда незначително и с него наистина човек не заслужава да се хвали.

Що се отнася съвсем конкретно за работата ми като режисьор, трябва да кажа, че ме радва всяка добра дума за постановките ми, лаская се, скрито се опиянявам. Допускам сам често да се хваля. Но напоследък почнах да се стеснявам, когато доловя несъответствие между собствената си критична оценка за работата ми и раздутия възторг от нея. Все още, обаче, плахо признавам това.

Първото нещо, което трябва да знае всеки режисьор, е че не е единствен в професията си. Той трябва да знае, че професията му е занаят, който се овладява веднъж завинаги. Разбирането на действителността, неговото собствено развитие вървят пред него, пред неговите възможности. Режисьорът трябва да има „гузна” съвест, че изостава. Тънкостта в случая се състои в това, че новаторството в театъра трябва да бъде не елитарно, а демократично. Театралният факт не може да изчака признанието си след години, когато той самият няма да съществува вече. Всички други изкуства са облагодетелствани в това отношение.