ДИСЦИПЛИНИ
Ателие за сценични стратегии

Абсолвентският спектакъл на колежа „Любен Гройс“ заслужава да види и професионалната сцена


Пиесата „5момченца.si“ е написана през 2008 г., но премиерата й е чак на 8 май 2010 г. в Люблянския градски театър. Може би, защото текстът на словенката Симона Сѐменич е ужасяващ, шокиращ, на места възмутително неприличен, убийствен за еснафския ни вкус...
Сюжетът тръгва като съвременна приказка за невръстни хлапета – гледаме и слушаме игрите на пет момченца, които са по 10 и 11 годинки –
те веднъж седмично се срещат в някаква запустяла къща и се вживяват в света на компютърните си игри, на плейстейшън и телевизионните си херои. Докато се правят на Супермени и Спайдърмени нещата на сцената са забавни и дори нарочно леко отекчителни, но когато този вид забавления омръзват на децата и те започват да играят на възрастни, оттук започва смазващата част на представлението.
Чрез разиграваните всеки пъти, едни и същи, любими игри цялата зала едновременно нахълтва в семейния живот на всеки от тях, изведнъж се оказваме набутани в душегубката на вулгарните им семейни отношения, които вече не само балкански реалности, но тежък, двоен порок на гангренясалата ни сърдечност.
Блаж, Юрий, Денис, Вид и Крищоф участват страстно и яростно в най-различни житейски ситуации, на които са били преки или непреки свидетели: мъже, които редовно пребиват жените си, баща, който насилва дъщеря си, деспотични майки, избиващи комплексите си върху дъщерите си, за сметка на любимия си син. Постепенно децата придобиват ужасните черти на родителите си, имитират чутото от по-големите, със садистично удоволствие се държат като извратеняци, опияняват се от бруталната си агресия, от всеобщата безпощадност към по-слабите от нас. Насилията се редуват едно след друго, самите те са като курдисани механични играчки-плачки , а под ножа им трябва да минат всички педали, за които говорят с отврата и безпричинна злоба.
Тези 11 годишни момчурляци, възпитани католици, ненавиждат и мирните привържениците на харе кришна, за тях те са също хора с отклонения, вид педали, но във вярата. На тези деца им забранено да си играят на партизани и фашисти, явно това е все още болезнена тема в постсоциалистическа Словения.
Ролите на малчуганите изпълняват пет студентки от театралния колеж „Любен Гройс“ и макар че за по-възрастната публика представлението е направо шамаросващо, на финала видях, че и най-младите зрители бяха в силен потрес от петимата герои, момченца, от преждевременното им озверяване, изпреварило половата им и умствена зрялост.
Получил се е зашеметяващ, цетрофугичен спектакъл, от който няма как да си излезеш без да си емоционално смазан, изстискан като мокър парцал, с мръсна, разкайваща се съвест. И със старата си, неочаквано добре изплакнена душа, която часове наред, след края на представлението, отново и отново виси неутешимо в себе си като забравено в своя самохврък хвърчило.
Освен жестоко изживените роли от петте прекрасни момичета – възпитанички на колежа, заслуга за поразяващия ефект на видяното имат още три художествени фактора – смелият, скандален сказ на словенската писателка, цветистият превод на Людмил Димитров и майсторската режисура на проф. Елена Баева, под чиято диригентска палка това театрално зрелище изтрещява в съзнанието ни като последен, предупредителен изстрел, прелитащ с писък през кухината между слепоочията ни.


Добави в Svejo